Овертюра
Отпивам глътка от своя чай – топъл и ароматен. Напомня ми за гледките към Стара планина. Може би, защото е от липа, кантарион и мента. Вкусът му е мек, плътен и хармоничен. Придава по свой, естествен начин, сантименталния комфорт, от който се нуждая. Достигам своя апогей на спокойствие. Дори бих казал – на своя млад егоизъм. Готов съм. Доливам си още малко в чашата и започвам да пиша.

Днес ще ви разказвам за интернет. Виртуалното пространство, така да се каже. Където не сме нито повече, нито по-малко. Нищо повече от това, което другите прочитат у нас, и нищо по-малко от това, което ние искаме те да прочетат. Свещеният храм, в който сме безкрайни. Там, също като зрънце на ечемик: се раждаме, живеем, и възраждаме – ако решим, че се налага. И то само с няколко клика на дигиталните си фалоси (извинявам се за прямостта). Ех, само ако и реалният живот бе толкова прост, нали? Но той не е ли? Не е ли това нашият реален живот? Не живеем ли в илюзиорни пространства, плод на нашето изкривено въображение? Или пък чуждо? Социални мрежи, социални медии, електронни магазини, електронни вестници и списания, дигитални ферми с кокошки от пиксели, онлайн вибриращи приложения за секс, и прочее.

Не искам да бъда черноглед. Нито циничен. Да изпадам в конвулсия породена от моите разбирания за живота. Желая единствено и само да изразя своето опасение. Тревога, която не ми дава мира. Но нека изложа своята теза. Накратко.

Цитат:

„Шекспир сигурно не е бил и наполовина така знаменит в своето време, както в нашето.“

Е, дали това се отнася за стремежите на средностатистическия потребител на социални мрежи, не мога да кажа. Но не бих отговорил, и с нагоре насочен палец. Всеки един от нас се стреми да доказва своите убеждения и възгледи по колкото се може по-натрапчив начин. Също като дивите животни, отвоюваме територии и безпощадно разкъсваме с думи всеки, който ни се изпречи на пътя. Това ни позволява да демонстрираме сила, хладнокръвие и чувство за хедонизъм. Място за сантименталности, няма. Уви, не! Но пък за куртоазия, да. Ще се опитам да обрисувам съждението си с пример. Нямам намерението да ви хвърлям в бездънен кладенец от метафори и объркани мисли.

Протестите. Нещото, наречено с кодово име #ДАНСwithme. Събитие, превърнало се в тренд. В маркетингов инструмент за всеки, който желае да блесне в една или друга светлина. Едни осъждат миналото, други го идеализират. Кое е правилното, не можем да сме сигурни. А и не търсим отговора. Друго е важното тук. Тези събития изпратиха някои хора в патосно състояние. Те по всякакви начини започнаха да извоюват своята територия за влиятелност, надмощие и авторитет. Излагат всеобщите виждания по начин, който е споделян от масите (онлайн обществото). Те знаят това. Много добре го знаят! И се възползват. Също като огън в тъмното привличат малките и беззащитни насекоми към себе си и ги упояват със силата на думите и словата. Ако случайно тварите не „харесват“ или „споделят“ възгледите на техните „приятели“ в социалката, те биват надменно игнорирани. Ако решат да се преместят, изгарят се с хапливи искри на нервност и злоба. Всеки един опит да се включат с различна гледна точка бива инкриминиран.

И така. Какво се получава накрая? Докато хищниците изпитват чувство на безметежност, други изпадат в състояние на догматизъм. Храната, с която се хранят по-силните сега, не е под формата на топла плът, а коментари, лайкове и споделяния. Те блажено изпадат в душевно спокойствие, докато останалите се гърчат и слугуват. Стана грубо, май? Сигурно ви звуча като лунатик. Но нека стигна до края. Може би тогава ще ме разберете. Ще вникнете по-дълбоко в това, което искам да адресирам. Затова ще се опитам да придам светлина от малко по-различен ъгъл на нещата.

Чували ли сте за английския термин „булинг“? На практика, това е агресивно поведение на по-силните към по-слабите. Отнася се основно към децата в училище. Тогава, жертва на самочувствието, желанието за авторитет и богопочитане стават най-беззащитните, най-малките и най-мълчаливите. И как това се отнася към нашия случай:

Протестите (отново). Повод за налагане на мнение. Повод за обиди. Повод за пренебрежително поведение. Всеки един има гледна точка. Каква е тя? Различна? Споделена? Всеки един може да я излага напълно свободно. Но не и да парадира с нея. Ежедневно чета десетки публикации, постове, туитове, гледам снимки и се чудя за какво е всичко това. Не виждам нищо градивно. Да, аз също съм за промяна. Имам идеи. Имам положителни примери, които мога да дам. Имам виждане как би могло да се допринесе за частична промяна. И вярвам, че това е нещо, което може да помогне.

А какво правят гореспоменатите хищници?

Всеки ден, без почивка, бълват огън и жупел. Онлайн статусите им наподобяват кървавите битки описани в романите на Толстой, а под тях заприличва все повече на библейски Содом и Гомор. Осъждат системата, която е злокобна мащеха за всички ни. Възмущават се от пошлото поведение и демагогията на родните управници. А след това, посипват с пепел всеки един, който им се изправи на пътя. Но казват ли нещо конструктивно? Предлагат ли изход от ситуацията? Говорят ли за промяна в парадигмите? В системата? Демонстрират ли рационално или иновативно мислене? Стимулират ли положителен диалог, който да доведе до творчески шаблон на разсъждение?

Разбира се, че не. Те не са гладни, голи и болни – като тези, които протестират срещу картелите в тютюневия бранш или безизходицата в корабостроенето. Те не са лишени от чувство за сигурност – защото имат покрив над главата си и в голяма част от случаите, работят. Те не страдат от липса на принадлежност – тъй като са хора с добре подхранен социален статус в обществото. Те са уверени в себе си. И тук идва последният връх от пирамидата на техните потребности – самоусъвършенстването. Или така наречената, самоактуализация: способността и възможността за развитие на собствената личност – самодоказването.

Преди да сте ме упрекнали. Преди да сте ме осъдили в непрекомерно хулене по адрес на „най-будните“. Замислете се. Какво постигаме с цялата тази негативна енергия, която излиза от челюстите ни? Защо трябва да се възползваме от чуждите съдби по подобен начин? Нима измамниците в онлайн пространството не използват именно тъгата, отчаянието и озлобеността на хората, за да постигнат злонамерените си цели? Политиците не използват ли същите методи да контролират масите? В историята на Рекламата можем да се натъкнем на множество подобни примери. Как големите корпорации са стъпвали върху комплексите на поколения. Като на мазоли.

Хора. Приятели. Родители. Разберете. Днес, народът е лишен повече от всякога от индивидуалност и самобитност. Ако искаме да помогнем на истински нуждаещите се, няма как това да стане като копаем в миналото. Няма да стане като ходим на площада с една единствена цел: да съберем повече привърженици в социалните мрежи. Или пък да заснемем най-въздействащата снимка. Това е грозно-унизително-отровно. Не може всеки ден да дъвчем едно и също: Кой, Кого, Защо, Кога … и да показваме възмущението си като признак за своята национална отговорност. Ще стане като концентрираме цялата тази енергия към положителни събития. Към градивни коментари. Към цялостни концепции и предложения. Да, трудно е. Никой не е казал, че е лесно. Да, не е модерно. Но пък ще помогне на много повече хора, отколкото този „Биг Брадър“ в момента. Да, „аут ъф топик е“. Но пък великите постижения са се появили именно следвайки този модел. Животът е прекалено дълбок за думи. Той се живее с действия. Сега. В момента. В бъдеще. Не в миналото. Вкусът към много от хубавите неща на света трябва да се придобие. Няма как да изскочи от скрина в ъгъла. Не попадайте във вакуума на тези, които съзнателно или несъзнателно, искат да натрупат суперлативи. Ако искаме да променим нещо – ами давайте да го променяме. Само ние можем да го сторим. Онези петли, нека си кукуригат. Защото нали знаете баснята: „Петльо,“ казало кучето на заядливия петел. „Не ти си голям, дуварът е висок.“

Nota Bene: една от абсурдните енигми, породили най-големи полемики в „световната“ история, гласи: „Why did the chicken cross the road?“ Това, което правят някои от нас, е да дават безсмислени отговори на подобен, още по-безсмислен, въпрос.

И накрая. Обещавам пред всички вас, това да бъде последният материал с горчив привкус, който ще ви поднеса.

Чистосърдечно ви благодаря, че ме уважихте с присъствието си и този път, дотук.:)Изображение